Успешната мисия Artemis II отбеляза първия пилотиран прелет около Луната от повече от 50 години и най-далечното пътуване на хора от Земята досега. За NASA и екипите, които върнаха астронавтите безопасно, това беше инженерно и научно постижение с историческа стойност. Но според правен учен празникът не бива да прикрива по-неудобния въпрос: какви политически цели стоят зад американските лунни амбиции и дали САЩ ще спазват правилата, когато контролът върху ресурсите извън Земята стане реален, а не хипотетичен.
Историческият полет и символиката зад него
Artemis II беше представена като голям успех не само заради техническото изпълнение, но и заради символичните първи постижения. Сред тях са първата жена и първият човек от цветнокож произход, които обикалят Луната, а астронавтът Виктор Глоувър подчерта, че „хората трябва да могат да се разпознават в нещата, за които мечтаят“. Мисията показа колко далеч са стигнали инженерните, научните и организационните възможности на NASA и партньорите ѝ. Но според автора на анализа именно подобни триумфи могат да отклонят вниманието от по-широкия въпрос какво следва след успешния полет.
От изследване към съревнование за ресурси
Artemis II е само една стъпка в по-голямата американска програма за създаване на постоянна лунна база до 2030 г. Президентът Доналд Тръмп е описвал тази цел като „американско космическо превъзходство“, „устойчиво американско присъствие“ и развитие на лунна икономика. В този прочит Луната не е просто място за изследване, а поле за стратегическо надмощие. Според текста това връща логиката на „manifest destiny to the stars“ и засилва съревнованието с Китай, който NASA Administrator Jared Isaacman е нарекъл „геополитически противник“. Особено чувствителен е районът на южния полюс на Луната, където водният лед може да поддържа живот и да служи за гориво за бъдещи мисии към Марс. Към това се добавят и по-спекулативни, печалбарски идеи като добив на хелий-3 и извличане на ресурси от астероиди. paragraphs2? nope
Правилата в Космоса и американският модел
Международните договори за Космоса са създадени основно през Студената война и не дават много отговори за присвояването на извънземни ресурси. Именно затова САЩ се стремят да оформят правилата, а Artemis Accords са част от този процес. Те не са обвързващи, но имат значение, защото предлагат рамка, основана на Outer Space Treaty от 1967 г., за управление на ресурсни дейности и други неуредени теми.
Много наблюдатели ги смятат за по-прозрачни и по-отворени от китайската International Lunar Research Station. Критиците обаче твърдят, че Artemis Accords подкопават многостранните, консенсусни механизми. 61 държави са ги подписали, но от завръщането на Тръмп в Белия дом са се присъединили само девет нови страни, срещу 19 през предходната година.
Съмненията идват и от поведението на Земята
Авторът на анализа настоява, че американското лидерство в Космоса не може да се разглежда само през призмата на съперничеството с Китай. Според него тази двоична рамка често предпазва САЩ от критика, включително от съюзници, докато на Земята Вашингтон предприема действия, които пораждат тревога сред международни юристи и организации. Като примери са посочени ескалацията на войната между САЩ и Израел срещу Иран, заплахите на Тръмп в Truth Social, включително намек за ядрена атака, удар по училище с над 150 загинали, кризата и жертвите в Газа, както и териториалните амбиции към Гренландия, Канада, Куба и Венецуела. В този контекст правният учен Antony Anghie и други изследователи от Глобалния юг отдавна твърдят, че САЩ прилагат международното право избирателно според собствените си интереси.
Изводът в текста е ясен: ако международното право се пренебрегва на Земята, няма основание да се приема, че то автоматично ще бъде спазвано в Космоса. Дори принципите на Artemis Accords могат да се окажат условни, ако престанат да съвпадат с американския интерес. Затова, според автора, нито една свръхсила не бива да бъде освободена от контрол — нито на Земята, нито отвъд нея.
